Geum.ru

Михаил Петрович Шчетинин Представяне от Йосиф Йоргов www yosif net Това е велика книга

Вид материалаКнига
20.Завръщане към хипотезата
Подобный материал:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

20.ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ХИПОТЕЗАТА


    От това време, когато за първи път, ме развълнува проблема с таланта, изминаха повече от двадесет години. И мога, без да се опасявам от преувеличаване, да кажа: нямаше ден да не мисля за него. С какво да обясниш неочакваното извисяване на таланта при едни и неуспешните усилия при други? Къде са пределите на човешките възможности? Имали катализатори на талантливостта? Тези въпроси ставаха сутрин с мен и ме преследваха навсякъде, където и да бъдех. А понякога се втурваха и в сънищата ми.

    Струваше ми се че, отговорът е някъде съвсем наблизо, ето сега, ще се хвана за спасителната сламка и ще го изтегля, но минаваха дни, след това години. "Намереното" разкриваше своята недействителност.

    Възникна мисълта: а какво ще е ако погледнем на нашата същност по друг начин? По друг начин да погледнем на нашето тяло, на мозъка ни? Да си ги представим като едно единно цяло? Много красива дума: разум. В него се чуват две съставки: раз и ум. Единен ум. Множество сведения, "сборната действителност" съединена в съвкупност и взаимовръзки и противоположност на съставляващите.

    Написах "тяло" и си спомних, как веднъж, след съвет на учените, където се разглеждаше въпроса за нашата работа, се приближи до мен солиден учен и каза: "Какво се занимавате с това "тяло"? Чиста биология! Старо е всичко това, старо. И непроходими дебри - не можете се измъкна. По-добре се занимавайте с чиста педагогика".

    Но може ли да се води обучение, възпитание без да се отчита, как се възприема всичко от детето? Нали приема или отхвърля това, което даваме, не "нещо" с название "дете", а жив човек, който диша, движи се, чувства, анализира, обобщава, т.е. мисли. Той е цялостна биосистема и не натоварването на едни или други от нейните структури води до снижаване на активността на мислещото "аз". Философията, психологията, социологията и другите науки дават все нови и нови данни за човека. А ние понякога ограничаваме кръга на търсенето. Днес успехите на педагогиката са невъзможни без осмислянето на изворите на развитие на самия живот, без синтезиране на всички знания за човека.

    Нашият експеримент продължава, в него много още предстои да се провери. Обаче изминатия път, победите и пораженията ни дават основанията да твърдим: в създадените условия за своевременното развитие на всички вътрешни сили на детето, всички негови заложби, се състоят в разгадаването на таланта. Търсенето на пътища за интензификация на учебния процес, в частност краткия час и ежедневното трениране на органите на чувствата в разнообразни видове дейност, са насочени към това, да изявят потенциалните възможности и способности на всяко дете и осигуряването на необходимото време за тяхното закрепване и максимална реализация.

    Не случайно В.Г.Афанасиев, обсъждайки реформите на днешното народно образование, отбелязал: "Ако кажем накратко, то става дума за интензификацията, за коренно качествено подобрение на образованието и обучението Думата е за "пресоване на времето" на обучението, за това, че за същото или за по-малко време да се даде на момчетата и момичетата не просто повече знания, а действително полезни и нужни за тях и обществото знания, навици и умения."

    "Пресоване на времето" - като че ли разбираема, достъпна цел, и така трудно постижима. Колко пъти ни се е струвала близка. Като уморени пътешественици, виждайки в далечината светлина, ускоряваме крачка: "Ето там зад завоя е спирката, огнището". Но след завоя, следва още един и още… Ето, струва ни се, че ключът за решаване на проблема с времето е намерен. Идеята възниква не в училищния клас, не зад работната маса, а на селската улица, в образа, с който сме привикнали от детството…

    Кладенец. Барабанът се върти, веригата се навива и издига пълната кофа с чиста, изворна вода. Съседът без да бърза я излива в своето корито. Празното ведро с гръмко ехо пада в бездната. Плисък - и то потъва във водата. И изведнъж дума-ключ, дума-образ - потапяне! А след този образ, друг: веригата, звената, на която здраво съединени между себе си, изтеглят пълното ведро. Включва се мисълта. Училищните предмети са също звена. Но свързване в главата на ученика не става. Ние се опитваме да ги свържем изкуствено на финала, а трябва още от самото начало да свързваме здраво параграфите, темите, съществуващи между кориците на учебника, в стройна, обединена от обща идея конструкция на Знанието. За да се постигне е необходимо, да се потопиш в самата му същност, т.е. в усвояването на тази идея.

    Потапяне. Думата се превърна в идея. Частичната й обосновка ни подсказа психологията. Откритието става или случайно (така изглежда отстрани), или благодарение на напрегнат труд за достигане на целта, на замисленото. На нивото на обикновеното съзнание ние казваме: "Натисна ме, захвърлих всичко, не спах по цели нощи, преодолях умората". Всъщност, какво е мисленето като процес? Изясняването на вътрешната структура на обекта (явлението), фиксиране на вътрешните и външни връзки, прогнозиране на възможните изменения по време на развитието. На учителя му се налага вече на нивото на структуриране на курса да се потопява в анализа на съдържанието му, да отделя знанията, подлежащи от една страна на запомняне, а от друга - на творческо осмисляне, да определя сам за себе си доминантата на творческата задача. Без това ние не можем да се захванем за главното - да учим детето да мисли, да го подтикваме да търси закономерностите, да включи ново усвоената информация в вече приетата, с цел все по-ясно и конкретно да си представи цялостната картина в цялото здание, което се оформя, и в което всеки учебен предмет заема своето място и изпълнява своята функция. Потапянето - това е способ на познанието.

    Логично е да се използва преди всичко в началото на запознаване с учебния предмет, за да се предизвика интерес към него, стремеж да се опознае колкото се може по-дълбоко. След това, когато интереса към предмета премине, "ах-реакцията" угасва, е важно да се сформира в ученика мотив за учене, с постановката: "това явно ми е нужно". Иначе ще вземе връх противоположния на притеглянето процес на отблъскване от предмета: " Не се получава при мен, а необходимо ли ми е изобщо?!" След това следва извода: "Не мие нужно, дори за мен лично е опасно - нарушава състоянието ми на вътрешен комфорт", - и ученикът се подчинява на чувството си за самосъхранение. А.А.Ухтомский е изразил това така: поведението се управлява от закона на доминантата, т.е. на първо място се усвоява жизнено значимата дейност.

    При традиционната урочна система всеки следващ урок (новата доминанта) като че ли изтрива предишния, обезценява неговата значимост. Неустойчивостта на доминантата, е възможно да се явява една от причините за нервозността, бързата уморяемост, раздразнителността на учащите се, низката продуктивност на учебния труд. Преминаването от кабинет в кабинет, невъзможността да се съсредоточиш над едно нещо (да си припомним, че умението да се съсредоточаваме продължително време върху едно нещо е основното условие за умствена дейност), смяната на педагозите, различните маниери на преподаване, също разсейват вниманието. Може ли при такива обстоятелства да се увлечеш от предмета? За да направиш избор, да намериш "своя" предмет, трябва дълбоко да се потопиш в него, а не да цапаш на неговата повърхност, да се плъзгаш по допирателната. Видимо е необходимо време, за да се ориентираш в пъстрия хоровод на предметите, да се види същността на всеки, да се разбере главното в него, преди да се вземе решение за самия себе си… "мое" или не е "мое" това дело. Разбира се, това е само идея. Необходимо е нейното всестранно научно обосноваване, дълговременен експеримент и най-главното - методическото обезпечаване на учебния процес. Но в началото трябва да се убедим в продуктивността на самата хипотеза.

    Първото потапяне по математика в девети клас мина за шест дни, от 24 до 29 септември. След всяка двойка часове по математика - разтоварване: музика, хореография или физкултура. За 32 учебни часа е бил преминат материала за годината, (първоначалното запознаване с предмета като цяло). За обясняването на децата същността на експеримента, в който те самите ставаха изследователи, трябваше повече време.

    Второто се състоя във втората половина на първия срок, месец и половина след първото, третото - след три месеца след второто, в началото на март, четвъртото в средата на април. Всяко продължаваше от 4 до 7 дена, но същността на предмета, областта на знанията в които се потапяше класа бяха познати. Основните понятия, идеята на курса, разбрана още при първото потапяне, получиха по-нататъшно развитие, конкретизация, теоретическите въпроси се изучаваха дълбоко, всестранно. През ноември извеждаха вече познатите формули, доказваха теореми, разкриваха система от понятия. През март възпроизвеждаха теорията на ново ниво - писмено, устно, с наблягане на нагледността, на моделите… В средата на април - най-висшия етап на усвояването: измисляне на задачи, опити, творчество.

    Искам да обърна внимание: в рамките на един ден през всички периоди на потапяне, учебната работа се организираше така, че в различните видове дейност да са ангажирани всички видове анализатори (зрението, слуха, моториката), индивидуалните занимания се редуваха с групови и колективни, репродуктивните задачи с творчески. Затова познавателната активност на децата не само не намаляваше, но и постоянно растеше.

    След математиката по аналогичен начин влязохме във физиката, след физиката - в химията, отново се връщахме. Още Ф. Енгелс е отбелязал, че развитието е отблъскване. И ние обяснявахме на учениците необходимостта да се отблъснат от предишното, да опитат своите сили в едно, друго, трето. Търси себе си докато не се срещнеш… Новата организация на занятията изискваше усилия, психологическа пренастройка не само от учениците, но преди всичко от учителя, т.е. създаването на творческа атмосфера, търсене, изследване. На нас постоянно ни се налагаше (и продължава да се налага) да си задаваме въпроси: каква е гаранцията, че съдържанието на предмета, подготовката за потапяне, включва главното и адекватното възприятие на ученика? Не е ли сгъстено то така, че се натоварва само паметта? Какви методи и техни системи трябва да се използват, за да се усвои дълбоки избрания материал, да се обезпечат връзки между отделните предмети, максимален възпитателен и развиващ ефект непосредствено в процеса на обучението? Търсенето на отговори на тези и други въпроси ни подтикнаха да изучаваме постиженията на науката, преди всичко на педагогиката и психологията, на учителите-новатори и най-добрия опит на колегите. В това търсене голяма помощ ни оказаха учените, особено преподавателите на Полтавския и Кировградския педагогически институти.

    Как проектираме потапянето? Да предположим учебния материал за годината се състои от темите A, B, C, D, E. Времето за неговото усвояване, е примерно, 120 часа. За първото запознаване се отделя една четвърт от това време. Препоръчваме изучаването да става така: постигаме ABCDE, сравнявайки при това А с BCDE, след това В с ACDE и т.н. Важното е да открием колкото се може повече връзки и разлики, да се открие общото и специфичното, да се проанализира, сравни, обобщи. Мисълта на учителя при това е в постоянно напрежение: как да активизира класа; как да обясни нагледно и достъпно; как да каже така, че нито една дума да не разсейва, да не дразни, - нали целия ден предстои да работят заедно…

    Ученикът при потапянето е принуден да бъде съсредоточен, внимателен, активен всяка една минута от часа. При това трябва да мисли не само за себе си, но и за другарите си, на всеки, от които, може да потрябва помощ, тъй като учебно-познавателната дейност се организира като колективен труд. Обичайния ред на ученическите маси е променен. Децата са обединени в групи по 4 - 5 човека. Учителя може да не бъде пред черната дъска. Неговите функции се изпълняват от учениците-консултанти, актив готвещ се за часа предварително. Като правило това са най-добрите по успех за този предмет. Тяхното доброволно натоварване (наблягам на доброволно) далеч превишава натоварването на средния ученик, но те са заинтересовани от това. По този начин се създават условия за индивидуално ефективно развитие на най-способните, със сериозни интереси в една или друга област на науката ученици. При това при различните предмети активистите ще бъдат различни. Като правило, почти всеки се изявява в ролята и на учител и на ученик, и на водещ и на воден, на организатор на колективен труд и нейния редови участник, но заинтересован от успеха на общото дело - изпълнението на задачите на учителя. Не е трудно да се забележи, че тук, са използвани много находки от опита на учителите, разработващи формите за организация на колективната учебно-познавателна дейност, методиката на Ш.А. Амонашвили, С.Н. Лисенко, В.Ф. Шаталов, И.П. Иванов, П.М. Ердниев и др. учени и педагози-практици. Постоянна помощ ни оказваха и преподавателите от Полтавския педагогически институт. След всяко потапяне - съвместен анализ. Как преминаха занятията и цикъла като цяло? Какви са резултатите? Кой как е работил? В какво и защо бяха затрудненията? Обсъжданията вътре в групата напомня на събрание в производствена бригада: делово се обсъжда плана, ресурсите, производителността. Изказва се всеки, след това се изказват бригадирите, обобщавайки мнението на своите колективи, заключителната дума - на педагога.

    Потапянето - това е съвместна активна работа на учителя и учениците (на всички заедно и по отделно), напълнена с конкретно и реално съдържание и смисъл. В него не само по-добре и по-дълбоко се усвояват знанията, но се формира способност за саморегулираща се дейност, нейната самооценка, сътрудничество, делово обобщаване. Като резултат се изработват единни позиции, укрепва колективния разум, развива се чувството за дълг, за отговорност, оформят се най-добрите черти на характера, социално значимата насоченост на личността. Децата се опознават едни други, опознават учителя, а той - своите ученици, техните интереси, способности, работоспособността на всеки, причините за затрудненията, конфликтите. Всичко това помага на педагога да внася обосновани корекции в своята методика, проектирайки по-нататъшното развитие на всеки ученик. В класовете, където се провеждаше потапяне имаше по-здрав психологически климат. Това е напълно естествено: и учениците, и педагога са настроени на продължителна връзка един с друг. Потапянето се вписва органично в системата експеримента, помага да се решат много от възпитателните и развиващи задачи непосредствено в процеса на главния труд на учениците - ученето. Експериментът едва сега е започнал, много подлежи все още на проверка, на уточнение, не са разработени всички елементи от методиката. А и не всеки учител е готов да работи по новому, а за успеха е важна съгласуваността в действията на всички педагози… Възможно е, да не е целесъобразно изучаването на всички предмети по този метод. Нужно е колективно търсене в това направление на педагозите, на психолозите, на методистите.

    Какво е отношението на самите ученици към новия начин на обучение? Ще цитирам характерни изказвания. Осми клас (първа година на потапяне): "На мен потапянето ми харесва, защото за четири дена минаваме материала за цялата година"; "Когато часа се води от учителя, ние правим това, което е намислил той. А по време на потапянето ние мислим сами…"; "Неразбираемо е нещо - ние можем да се върнем назад и да повторим всичко отново…" (Обърнете внимание на думата "ние"!)

    Девети клас (втора година на потапяне): "…ако на ден имаш четири предмета, то за всеки трябва ново настройване и дори можеш да се объркаш. Например, имаш математика, а в главата ти са още мисли по история и т.н. А по време на потапянето ние постоянно се отдаваме на този предмет. Появява се интерес"; "В известен смисъл се усещаш учител, и това е добре…"

    Десети клас (както и при осми, за първа година): "Стремиш се да помогнеш на другите…"; "Аз"-а минава на заден план"; "При потапянето е невъзможно да бъдеш двойкаджия. Всички се трудят"; "По рано, когато имаш двойка, на съседа му беше все едно, а сега не е така…"; "При потапянето сама повтарям по няколко пъти, а още и обяснявам на другите…"; "Децата в групата се стараят много. Опитват да догонят лидерите…"; "Седим всички заедно и си поделяме: и доброто и лошото. И ставаме толкова близки...!"    Обаче сред преобладаващите "за" един беше "против": "Започнах да се занимавам лошо, по-рано самостоятелно пишехме 10 минути, сега 2, не успявам…" Какво пък, ще мислим, ще търсим. Търсенето на оптималния вариант е в разгара си…

    През 1984/85 учебна година особен успех постигна девети клас. Курса по математика по метода на потапянето децата усвояваха заедно с Олга Андреевна Удод. Страници от дневника й пресъздават атмосферата на заниманията.

    Потапяне първо.

    Завърши поредния ден. Добър ден. Неизвестно защо се опитвам да прикрия празничното си настроение. До днешния ден сравнявах сегашния девети клас с миналогодишния, и нямах усещането за удовлетворение. Струваше ми се, че става все по-лошо. И ето днес - положителен резултат. Като че ли се проявяваше фотография. Изображението се появяваше бавно-бавно. Чаках го с нетърпение. А да го извадиш по-рано от реактива не бива, както впрочем, не бива да го извадиш и по-късно - ще се развали качеството на изображението.

    Днес, най-накрая, то се появи в девети! Моите помощници Наташа Г., Федя К., Саша Б., Ира М., Наташа Л., се разотидоха по домовете уморени, но радостни, с чувството на изпълнен дълг. Невиждано до сега! При Виктор К., Олег В., се появи такъв стремеж за работа, че полученото по математика за деня им се стори малко. Искаше им се още и още, за да се издигнат над вчерашното си "аз". Олег В. неволно престана да поддържа самоотбраната си, той внезапно се самоутвърди в колектива. И всички възприеха това като разбиращо се от само себе си…

    Гледах Валя С. и си спомних разговора с майка й. Валя много е изостанала с материала. Майката смята, че тя се притеснява да се обърне за помощ и към учителите и към децата, а помощ й е нужна обезателно. Валя действително е винаги мълчалива. А днес видях съвсем различна Валя. Кога стана промяната? Не мога да се отнасям към момичето както по-рано.

    Липсват две страници.

    …обединиха се като един. Като пред изпит, надничаха си в тетрадките един на друг, нещо сверяваха и като преди изпит ми задаваха нелепи въпроси. Започнах да се нервирам. Звънеца. Поставих задачата на всички за деня: да разберат и да си припомнят всичко минато за годината. Но задължително всички заедно. И разбира се обявих новата форма на съревнование. Моите помощници бяха с изражения на заговорници.

    Излезе Федя. Преди часа се вълнуваше: "Ами ако започнат с насмешките, с репликите?" Не. Всичко мина добре. Федя, както винаги, бе на висота. Шума в класа ту се увеличаваше, ту намаляваше. Можех да не следя за участието на всеки - моите консултанти работеха отлично. Първите лидери. В децата се разпали хазарта. В междучасието класа кипеше от впечатления. Струпаха се пред екрана на съревнованието, никой не излезе от стаята. Командирите се радваха повече от всички: има си хас - толкова звездички.

    Запомних анализа на деня. Ето го - колективното вълнение, съвместното изживяване на ставащото! Спомнихме си Вася - неговия искрен възторг, когато получи първата си шестица. И възторга на командира (Ира). Отбелязахме, кои от индивидуалните прояви са се получили по-зле, къде загубихме повече време, отколкото планирахме. Беше решено от следващия ден да се направят редица изменения, за да се повиши ролята на колективния труд противопоставен на едноличното преследване на звездички. Не се съмнявам, че сега ще се готвят много старателно, много по-взискателни един към друг. С достойнство приеха моето сравнение на извършената от тях работа с работата на студентите-практиканти в педагогическия институт…

    Децата са барометър. През цялото време се ориентирам по тях. Понякога залитам по оригиналното. А те подсказват: "Стоп!"

    Колко трудно ми се отдадоха първите три потапяния и какво чисто, светло и радостно чувство остана от последното. В мен и в децата."

    Искам да подчертая: нашата цел - да дадем възможност на всеки да се намери и да се реализира, а го подтикнем към самообразование, да го научим да се учи. Към това се стремим.

    Новата форма на организация на учебния процес позволи по-интересно и обмислено да организираме втората половина на деня, заниманията по интереси. "Аз искам да бъда физик… тракторист… художник… инженер… полевъд… ветеринар…" - мечтаят нашите ученици. Мечтаейки, те строят своето "аз". Колко не го дооценяваме този изключителен архитект - мечтата!

    Припомняйки си надеждите на младостта, ние тъгуваме по несбъднатото, не извършеното, не достигнатото. А нали е възможно, в това, към което сме се стремили неосъзнато, е трябвало да се прояви нашия талант. Колко е важно да се подкрепят първите крачки към себе си - неповторимия, уникалния. Тук също е нужно навиване и проби, непременно изпробване на силите! Но ние, трябва да си признаем греха, се отдръпваме от протегнатите към нас ръце: "Аз искам…" - "Като пораснеш, после… Ти първо направи, а след това…" Ах, тази стандартна "мъдрост" на отказа. После! А често ли настъпва това "после"? С годините списъка на това, което трябва да се направи "първо" расте, не оставяйки време за "искам". И гледат на света равнодушно недоволните очи.

    Два трактора, две ниви. Двама работника до тях. При единия работата пее, при другия - плаче. Единия човек е намерил себе си, другия се е оставил на течението, и се появили мъка-работник и мъка-зърнопроизводител. Нима са ни малко бедите от такава мъка?

    В Ясни Зори за по-пълното задоволяване интересите на децата, ние съединихме в един учебно-възпитателен комплекс общообразователното, музикалното, художественото, спортното, хореографското училища, клубовете на младите техници и натуралисти, учебно-производствения комбинат. Колко се оживи живота на децата! По-богати и по-фини станаха отношенията на учителите с учениците. Нашият общ живот стана ярък, действен, пълен с открития. Децата като че ли захвърлиха ограничаващия ги обръч, енергията на тяхната мисъл бе насочена към добри, умни и полезни дела. Измени се отношението към училището, към учението, към самите себе си, към обкръжаващите. Роди се чувството на стопани на своя училищен живот, на своето време, учебно и свободно, на родното село, на земята, на която растат и ще работят.

    От това време обичам да бродя по училищните коридори след часовете. Особено вечерта. От всякъде звучат детски гласове, смях, музика. Часовете на отдих, времето за любими занимания, фантазии, творчество.

    - Няма да полети.

    - Аз казвам: ще полети.

    - Няма да полети защото е допусната грешка при сглобяването…

    Минават спорещите. Носят модел на самолет, направен от собствените им ръце.

    Пред огледалата на хореографския клас малките артисти от ансамбъла "Зори". Репетиция. С какво ще зарадват утре децата своите съселяни?

    А тук тихи гласове, съсредоточени лица. Скрибуца тебешира по черната дъска. Клуба на любителите на математиката. А тук от парчета пъстър плат, памук, копчета и конци се раждат кукли. "Елате на нашия спектакъл!" - ме канят пионерите.

    Пред статива и зад шахматната дъска, зад металообработващия или дърводелски струг, пред баскетболния кош или зад пианото - навсякъде вдъхновени лица, добри усмивки, съсредоточено заети с работата, към която ги тегли душата, гордостта на сръчните и майсторите.

    Детето, пробващо своите сили, едва започващо да се досеща за тяхното съществуване, се нуждае от искрено съучастие и добра, ободряваща дума. Ето къде е незаменима ролята на по-възрастния. Да не се пропуснат първите кълнове на успеха, първите проблясъци на таланта, да се подкрепи, да се помогне да осъзнае своите възможности, да се насочи енергията в съответното русло, и да се направи това тактично, умно, не натрапчиво. Но колко често не ни достига време (а може би и душа), за да забележим доброто, хубавото в ученика, да му помогнем да се види с очите на другите, такъв, какъвто може и трябва да стане. Лошото забелязваме, подчертаваме, а доброто, често дори не се опитваме да го видим. А по нашия пример и учениците не умеят да се радват на успеха на другаря си, на доброто дело, на силните страни на характера му. Веднъж попитах секретаря на комсомола при училището: "Кога за последен път са канили комсомолец, извършил добра постъпка?" Секретаря ме погледна неразбиращо: "Нима се вика за доброто пред комитета?!"

    Парадоксално явление. Изглеждаше, че всички ние, които е призовало училището, трябва да съсредоточим своето внимание на отглеждането на най-доброто в човека. Но по някаква причина масово забравяме за това. Цялата си страст стоварваме на хиляди "не така", вълнуваме се само по повод лошото. Виждаш ли, това при теб не е добре, а това е още по-лошо! Трудно е да не загуби вяра в себе си младия човек в атмосферата на нравоучения, забележки и забрани. Училището на радостта съвсем не е сантиментална мечта на сърцето. Мажор - е необходимото условие за здравото, оптимистично възпитание, вълнуващо се за растежа на детето като човек.

    И затова често казвам на себе си и на другите: "Учителю, бързай да видиш победата на своя ученик, неговата сила. Само на основата на вярата в човека, уважението към неговото бъдеще е възможно взаимното разбиране. Това ще ти даде сили и търпение да помогнеш на ученика да намери себе си". В началото на експеримента в Зибково, най-трудното беше да се преодолее равнодушието, инертността на много от децата, да се пробие през тяхното "не искам" и "за какво ми е всичко това".

    - Да се занимавам с хореография? Няма да отида под пистолет! - заявяваше един.

    - Нямам интереси аз, нямам! - предизвикателно казваше други.

    - А да работите, да учите, къде ще отидете?

    - Не съм мислил още за това. Като му дойде времето, ще видим.

    И отнася своята безотговорност на същите като него, приятелите му.

    Носители на "не искам" бяха учениците от горните класове и това тревожеше още повече. По-младите се стремяха към всички предлагани като избор катедри по интереси. И нека това да беше стихията на моментните стремежи, но тях ги имаше, имаше желание за растеж. Мъчеше ме въпроса: какво да правим с големите - да махнем ли с ръка и да се занимаваме само с малките?

    Вглеждах се в живота на по-малките и по-големите ученици, сравнявах. Избори на органи за самоуправление в трети клас. Гора от ръце! В очите, желание да изпитат себе си. "Аз ще бъда командир", - протяга се всеки. В осми - тишина и раздразнения глас на класния ръководител: "Е, какво, така ли ще мълчим? Аз ли трябва да избирам вместо вас? Няма да си тръгнем докато не изберем!" В девети избора минава бойко: "А защо аз? Ето Люлин отдавна не е бил". Да, при малките огорчение, ако не го изберат, тук огорчение, ако го изберат.

    Влизам веднъж в първи клас. И едва започнал: "Деца, има работа! Кой от вас…" - "Аз" - без да ми даде да довърша, скочи Коля Улянов.

    - Защо точно ти? Вземете мен, тръгвам…

    - Не, мен! Мен! Мен!

    Гледах ги и си мислех: "Каква сила! Каква енергия! Не искат да знаят, каква работа ги чака, важно е да участват в нея. Ако човек търси помощ, значи е важно". Веднага ми се прииска да отида в десети клас.

    - За колко време? - попита някой.

    - Вървете в седми, те сега имат физкултура, - предложи други…

    Излязох, не ми се искаше да убеждавам, да доказвам. Очаквах нещо подобно, но в душата ми горчивина.

    Струваше ми се, че стремежа към обществена дейност с годините трябва да укрепва. Колко събрания, митинги, сборове, оперативки, беседи! Колко думи! Ако думите, призоваващи да към активност, да бъдем добри, умни, готови да тръгнем при първия зов, да превърнем… в маса с тегло дори един милиграм всяко, щеше да пропадне земята под училището. Да, думи много…

    Завършваше втората година в Зибково. Случи се така, че се наложи да заменя учителя във втори клас. В края на последния час приближава към мен Серьожа Гавраилов:

    - Разкажете ни нещо.

    - Да! Разкажете. За партизаните! За космоса! По-добре за разузнавачи! И когато намислях какво да разкажа, в притихналия клас се чу неуверено:

    - По-добре приказка ху-ба-ва…

    - Приказка? Не, по-добре за партизаните! За космоса!

    - По-добре за това, и за другото, и за третото!..

    Дълго седяхме в клас. Разказвах за космоса, и за партизаните, и за разузнавачите. Вече завърши и "приказката хубава", а аз не можех да кажа: "Стига толкова, деца, време е…" И едва когато през прозореца надникна вечерта, ние се разотидохме по домовете.

    На следващото утро, още не стигнали до прага на училището, след звънкото "Здравейте!", чух: "А днес ще дойдете ли при нас?"

    След уроците отидохме в градината. Топлото слънце се разнежваше в ослепително белите и розови цветове на ябълките и крушите. Силно бръмчаха пчелите. Децата мигновено се разбягаха. И се започна една:

    - Гледайте! Ах каква е-е!

    - Тук! Елате тук! Това вредител ли е?

    - Листенцето се е свило. Какво му е? Гледайте!

    - А как дървото получава цветовете?

    - А защо са бели?

    В сложната симфония от аромати, бръмчене, цвърчене, звънки подсвирквания, опияняващото движение на соковете изскубна се и заигра мелодията на мисълта. На мен ми се искаше да бягам към всички, които зовяха. Задъхвах се в този световъртежен поток от въпроси и разсъждения. Тук беше нужен не един възрастен на тридесет, а тридесет възрастни на един малчуган, за да успеят да отговорят на всички въпроси.

    Сражавайки се с лавината въпроси, изведнъж открих за себе си известното: развитието на индивида е в богатството на отношенията му. То не търпи спирките, напротив, жадува непрекъснато напрежение. С напъни и порции от уроци не може да се възпитава. Много ли е нужно на човека? Много. Трябва, някой да го чуе, да го погледне с добро. А той ще разцъфне, ще му израснат крила и няма да съществуват прегради за него. Внимание, добротата е необходима на човека най-много от всичко. Личността започва тогава, когато тя влезе в отношение с всички други хора. Качеството, богатството на тези отношения определя нивото на развитие, в това число и на способностите. Формирането на личността като съвкупност от всички обществени отношения предполага, от една страна, култивирането на способността да създава, т.е. да бъде включен още в училището в широкомащабно и многопланово производство на материални и духовни ценности, а от друга, изграждането на такъв колектив, където всеки намира разбиране и поддръжка. Ние се стараехме да създадем условия за развитие на способностите на децата, действеното им самоизразяване, намирането на своята уникалност. Но при това отбелязвахме резултатите от усилията на всеки, неговото израстване като личност, положителното движение, измененията.

    Попадналите в полето на нашето зрение растяха бързо, удивявайки с успехите си педагозите, родителите. Те създаваха лицето на училището, изпъквайки сред връстниците си, за тях казваха: "Какви удивително красиви деца имате!" Тези, които не можеха веднага да се изявят, които вървяха по-бавно, "едва-едва", се оказваха "изоставащи", попълваха редовете на безсмислените и със задръжки: "А за какво ми е това… Не искам…" В това "не искам" - е предизвикателство, самозащита, неувереност в собствените сили. Препъвайки се, подрастващия не рядко бърза да увери, че той е искал така, така го е замислил. Ако нещо не се получава при него, той се защитава с това, убеждавайки другите: "А аз и не исках…"

    Нашата педагогика беше педагогиката на ефективния и ефектен старт, когато, поддалите се на призива "Към върха!", са направили напън, но не са ни повярвали. Предвижването беше толкова по-силно и ярко, колкото по-близо беше до старта, до първия опит. Понякога се удивляваш на нашата наивност. С какво въодушевление, с каква вяра в чудото изпращаме децата в училище, искрено, от цялото си сърце вселявайки вярата в успеха: "Дерзай! Ще постигнеш!" Но повяхваха празничните букети, вървеше училищното ежедневие, а с него като че ли угасваше и стремежа към развитие. Стартът е направен пред зрители, с музика, с цветя, а на трасето ни зрители, ни съдии, ни цветя…

    - Валентина Петровна, вижте, сам съм го написал! И аз! Вижте и моето! Правилно ли съм го направил тук? - това са призивите на още живата надежда на първокласниците, тези, които са най-близо до старта. А след това… Открихме тази пробойна и много сили хвърлихме за да я запушим. В началото неумело. Ние се опитвахме да вземем на себе си и функциите на съдии и на ценители. Но физически не можехме "да стигнем" до всеки. Тези, които забелязвахме, сочехме за пример на другите, фактически ги отделяхме от болшинството, противопоставяхме децата едно на друго. Това спираше нашето движение и разделяше колектива на групи.

    Мащаба на личността, нивото и на развитие се определят именно от богатството на нейните отношения с всички други. Нашата тактика практически доведе до съсредоточаването вниманието върху няколко ученика. Ние не разбрахме веднага, че стремежът на педагога да помогне на едного в неговото израстване, нека да е най-сърдечния и добър, е в ущърб на другите и не е нищо друго освен авторитарен стил на възпитание. Необходимо е било да се създава действителна колективност в името на пълното разцъфтяване на дарбите на личността. Чрез тънко и добро внимание на всички към растежа на всеки един и същото внимание на всеки към растежа на всички.

    И краткия час и въвеждането в учебния процес на потапянето, стимулиращи познавателната активност, самия режим на учене, широката мрежа от занимания по интереси - всичко това бяха стъпки към създаването на колективност, на бодра, мажорна мелодия на училището, към преодоляването на бариерите на отчуждение между учителите и учениците. Но беше необходима още и възпитателна среда, гарантираща пълноценно възпитание и развитие на всеки ученик. Ние разбрахме, че е необходима, но още не знаехме как да я постигнем. Не може да събереш всички в една зала и да им кажеш: "Вече ще бъдем истински колектив, ще се възпитаваме един друг". Между другото, колкото и да е смешно, в началото точно така и правехме - призовавахме нашите ученици с думите на героя от известния мултфилм: "Деца! Дайте да живеем задружно!" Учениците ни изслушваха, съгласяваха се и дори опитваха, но самоуправлението пукаше по шевовете. На събранията децата се упрекваха едни други в несъзнателност, вписваха в протокола решения с фамилиите на отговорниците. След това отговорниците си деряха гърлата, а работата не помръдваше. Нашите отношения с децата дори се влошиха. Едни се озлобяваха: "Прекалено много командири станаха…", на други им беше неловко, че не се справят. На събранията в общата зала се събираха противопоставени едни на други хора. За каква колективна мъдрост може да става дума?